Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.10.2011 15:56 - „Сп(м)ешната помощ” за Дора на Удхаус
Автор: erabooks Категория: Забавление   
Прочетен: 2477 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
НЕ ЧЕТЕТЕ ТОВА, АКО СТЕ В АВТОБУСА!
И вие ли имате от онези „доброжелателни” приятели, които постоянно се появяват, когато най-малко ги очаквате? Често се нуждаят от вас и от доходите ви. Вашите проблеми никога не са достатъчно важни за тях, защото, в крайна сметка, техните са много по-големи!:)
Е, ако сте от тези хора, не се отчайвайте, ами вземете да прочетете новия омнибус с произведения на Удхаус „Академия за злополуки”. Ще ви се стори, че сте най-големите късметлии на света. А и ви уверявам, че следващите три месеца ще ви се виждат като песен.
Само не пейте и не се смейте на глас в автобуса! А аз ви предоставям един от разказите за уникалния Юкридж, които са включени в книгата. И признавам, че се смях с цяло гърло.

 
Спешна помощ за Дора
Тъй като по време на дългогодишното ни познанство нито веднъж не бях получил доказателства за противното, бях убеден, че Стенли Фаншо Юкридж, моят приятел от ученическата скамейка, е напълно безразличен към чара на нежния пол. Предполагах, че като повечето финансови гении той не желае да си губи времето с ухажване на жени, защото великият му ум непрекъснато е зает с много по-важни дела. Ето защо много се изненадах, когато в един прекрасен юнски ден се разхождах по Шафтсбъри Авеню в часа, в който свършват следобедните театрални представления, и видях как той помага на девойка с бяла рокля да се качи на омнибуса.
По принцип в това действие няма нищо забележително, но поведението на Юкридж го превръщаше в официална церемония. Приятелят ми се държеше едновременно учтиво и почтително и ако дъждобранът му беше в малко по-убит цвят, а шапката му – малко по-прилична, човек можеше да го обърка с прочутия изследовател и писател сър Уолтър Роули.
Омнибусът потегли, Юкридж помаха на девойката, а пък аз прекосих улицата, за да го подложа на разпит. Необичайната му галантност можеше да означава само едно – че е решил да надене брачния хомот, а перспективата да издържам госпожа Юкридж и да снабдявам с чорапи и ризи цяла армия малки Юкриджовци ми се струваше доста нерадостна.
– Коя беше тази жена? – попитах.
Юкридж се обърна:
– Охо, привет, младежо! Откъде изникна? Ако се беше появил минута по-рано, щях да те запозная с Дора.
Докато омнибусът тромаво се отдалечаваше към Пикадили Съркъс, жената в бяло се извърна и помаха за последно. Юкридж също помаха с лопатестата си длан, после обясни:
– Казва се Дора Мейсън и е секретарка плюс компаньонка на леля ми. От време на време се виждахме, когато живеех в Уимбълдън. Старият Тапи ми подари два билета за представлението в театър „Аполо“, та реших да поканя госпожицата. Право да ти кажа, мъчно ми е за нея, старче. Искрено я съжалявам.
– Защо? Какво й е?
– Живее почти като монахиня, без никакви развлечения. Смятам за свой дълг и акт на благотворителност сегиз-тогиз да й разнообразявам скучното битие. Представи си – от сутрин до вечер се занимава с пекинезчетата и преписва на машина романите на леля ми.
– Нима леля ти е писателка?
– Най-ужасната писателка на света, приятелю мой, най-ужасната. Откакто я помня, носът й е заровен в книгите. Наскоро я избраха за председателка на клуб „Перо и мастило“. В интерес на истината, главната причина да я напусна бяха тъпите й романи. Връчваше ми по един преди лягане, а на сутринта ми тровеше закуската с въпроси за съдържанието. Да, младежо, не ме оставяше да похапна на спокойствие. Беше кучешки живот и се радвам, че се махнах от тази къща. Вдигах кръвно, имаше опасност да получа инфаркт от нейните четива. Познавам добре леля си, затова сърцето ми се облива в кръв заради горката малка Дора. Давам си сметка колко е мрачен животът й и се чувствам някак по-достоен, когато понякога я дарявам с лъч светлина. Ще ми се да можех да направя нещо повече за нея.
– Ами заведи я на чай след представлението.
– Уместно предложение, но, уви, неосъществимо, младежо. Освен ако не се измъкнеш, без да платиш, което е почти невъзможно, тъй като касиерите зорко наблюдават вратите, почерпката с чай дори в скромна закусвалня нанася огромни поражения на финансите, а в момента моите са пред последни издихания. Обаче ако възнамеряваш да ме поканиш на чаша чай, на драго сърце ще ти правя компания.
– Не възнамерявам.
– Стига де! Бъди малко по-любезен със стария си приятел, младежо.
– Защо носиш този отвратителен дъждобран и през лятото?
– Не сменяй темата, драги. От пръв поглед разбрах, че чаша чай ще ти се отрази благоприятно. Твърде си бледен и посърнал.
– Според лекарите чаят вреди на нервите.
– Мдааа, може би имат право. Хрумна ми друга идея – заяви неуморимият Юкридж, който не се срамуваше да отстъпи от позициите си. – Вместо чай ще пийнем скоч със сода. Да вървим в „Крайтириън“.
Няколко дни след срещата ми с Юкридж конят на име Гунга Дин финишира трети на надбягванията. Залогът беше сто към три – факт, който не развълнува бог знае колко представителите на интелигенцията, обаче за мен беше от огромно значение, тъй като бях заложил именно на този кон. След безкрайната поредица от загуби печалбата ми се струваше като най-великото събитие на века и аз я ознаменувах, като поканих на скромна вечеря неколцина приятели. По-късно се радвах, че не открих Юкридж, защото този колос на мисълта сякаш беше потънал вдън земя. Последваха печални събития, но поне той не ми вгорчи вечерята.
Моралното удовлетворение от победата (па макар и конят, на който си заложил, да е финиширал трети) няма равно на себе си. Бях толкова въодушевен, че когато часовникът удари единайсет, ми се стори глупаво да остана в клуба и още по-глупаво да се прибера и да си легна. Предложих на приятелите си да се преоблечем и след половин час да продължим веселбата (за моя сметка, разбира се) в локала на Марио, който тази вечер работеше до три сутринта и където се танцуваше на жива музика. Речено-сторено. Хванахме таксита и потеглихме към квартирите си.
Уви, в живота твърде рядко ни спохожда предчувствие за неминуема катастрофа! Подсвирквах си весело, когато влязох в къщата на Ибъри Стрийт, и макар че в коридора се натъкнах на хазяина си Боулс, настроението ми не се помрачи. Обикновено той ми вдъхваше страхопочитанието, изпитвано от богомолец в катедрала, обаче тази вечер не се поддадох на тази си позорна слабост.
– Здрасти, Боулс – поздравих го любезно и едва се въздържах да добавя „скъпи приятелю“. – Добра ти вечер. Знаеш ли, че днес заложих на Гунга Дин?
– Наистина ли, сър?
– Да. И той финишира трети.
– Да, четох във вечерния вестник. Честито, сър.
– Благодаря, Боулс, благодаря.
– Преди няколко часа ви търси господин Юкридж, сър.
– Така ли? Жалко, че не се видяхме. От няколко дни го търся под дърво и камък. Каза ли ти каква е целта на посещението му?
– Да, сър. Беше дошъл за вашия фрак.
– Моят фрак, а? – изкисках се. – За какво му е притрябвал фрак? Да му се чуди човек на…
Внезапно ме осени мисъл, която ми подейства като юмручен удар. Втресе ме, сякаш в коридора нахлу леден вятър.
– Не го е взел, нали? – произнесох с треперещ глас.
– Напротив, сър.
– Взел е моя фрак – избърборих, залитнах и се хванах за закачалката.
– Каза, че няма да му се разсърдите, сър – поясни Боулс, проявявайки обичайната си вбесяваща снизходителност към всички думи и дела на Юкридж. Една от големите загадки в живота ми беше отношението на моя хазяин към този пройдоха. Затваряше си очите за недостатъците му и угодничеше пред него. Каква несправедливост! Великолепен човешки екземпляр като мен беше принуден смирено да шепне на Боулс, докато Юкридж, този позор за човечеството, можеше безнаказано да му крещи и да го нарича какво ли не. Странни явления като това ме карат да се смея язвително, когато се говори за равенството между хората.
– Взел ми е фрака – избърборих отново.
– Господи Юкридж каза, че няма да му се разсърдите, тъй като тази вечер няма да ви е необходим фрак.
– Мътните го взели! Той ли ще ми каже какво ми е необходимо? – извиках вбесено. За пръв път си позволявах да ругая в присъствието на бившия иконом. – Поканил съм шестима души в локала на Марио и срещата ни е след петнайсет минути.
Боулс съчувствено зацъка с език.
– Какво ще правя?
– Може би ще ми разрешите да ви заема моя фрак, сър.
– Твоят ли?
– Повярвайте, много е елегантен. Подари ми го покойният граф Окстъд, при когото бях на служба дълги години. Мисля, че дрехата ще ви е по мярка, сър. На ръст сте колкото Негова Светлост, само дето сте малко по-пълен от него. Да донеса ли фрака, сър? Скътал съм го в една ракла.
Законите на гостоприемството не бива да се нарушават. След петнайсет минути шестима симпатяги щяха да пристигнат в локала и аз бях длъжен да съм там, след като ги бях поканил.
– Благодаря, Боулс – измънках неохотно.
– Няма защо, сър. За мен е удоволствие.
Надявах се да е искрен. Радваше ме мисълта, че моето нещастие доставя удоволствие някому.
Фактът, че съм малко по-пълен от покойния граф Окстъд, излезе наяве още щом се опитах да обуя панталона му. До този момент се възхищавах от префинените изнежени аристократи, но сега съжалих, че Боулс не е служил на човек, който си е похапвал повече хляб и сладкиши. Съжалих и че модата на кадифените яки на фраковете (ако изобщо е имало такава мода) не е продължила още няколко години. Въпреки че стаята ми тънеше в полумрак, светлината беше достатъчна да потреперя, като видях отражението си в огледалото
Като капак долових неприятна миризма.
– Не ти ли се струва, че тук е доста задушно, Боулс? – подхвърлих.
– Ни най-малко, сър.
– Не ти ли мирише на нещо особено?
– Не, сър. Може би защото имам силна хрема. Ако сте готов, ще повикам такси, сър.
Нафталин! Фракът вонеше на нафталин. Прозрението ме осени в таксито. Миризмата ме обгърна като гъста мъгла, последва ме чак до локала и се развихри с пълна сила, след като си свалих палтото. Гардеробиерът се сепна и кихна, преди да ми подаде жетона, двама-трима души, намиращи се в непосредствена близост, побързаха да се отдалечат от вонящата ми персона, а когато седнах на запазената маса, моите приятели не се въздържаха от откровени коментари. Единодушно заявиха, че само защото аз черпя, ще се насилят да изтърпят присъствието ми.
Коравосърдечното им отношение, заради което се почувствах като прокажен, ме принуди след вечерята да се кача в галерията, за да попуша на спокойствие. Гостите ми безгрижно танцуваха, обаче аз бях лишен от това удоволствие. Освен това кадифената ми яка вече беше станала обект на безмилостни подигравки, които дълбоко нараниха чувствителната ми душа. Седях в царствено уединение, заобиколен от парии, на които беше забранен достъпът в залата, защото не бяха с вечерно облекло, дъвчех пурата си и със завист наблюдавах всеобщото веселие. Дансингът беше претъпкан и двойките или предпазливо тъпчеха на едно място, или нахално си пробиваха път, използвайки партньорите си като тарани. Сред групата на последните се открояваше човек, който изключително реалистично подражаваше на парен локомотив. Пристъпваше тромаво, пуфтеше и се блъскаше в околните.

Още от първия миг ми се стори познат, но поради специфичните му танцувални похвати, изискващи приклякване и въртене, отначало не видях лицето му. Обаче щом оркестърът престана да свири и господинът се изправи и заръкопляска за бис, зърнах противната му физиономия.
Беше Юкридж, мътните го взели! Проклетникът Юкридж, на когото моят фрак прилягаше толкова добре, че му придаваше вид на герой от сантиментално романче. Едва в този момент изцяло разбрах значението на фразата „безупречно вечерно облекло“. Изревах като разярен звяр, скочих на крака и неотлъчно следван от натрапчивата миризма на камфор, се спуснах по стълбището. Също като Хамлет при едно по-маловажно събитие* исках да погубя този човек – „сит до гърло, сред грях, разцъфнал като цвят през май“, докато пие, ругае или върши което и да било от пъклените дела**.
– По-кротко, младежо – опита се да ме усмири Юкридж, след като го сгащих в един ъгъл. – Бъди разумен.
Наругах го здраво и така се освободих от онзи опасен товар, който мъчи сърцето.
– Че аз откъде да знам, че фракът ще ти трябва? Опитай се да погледнеш на нещата през моите очи, старче. Знаех, че като най-верния ми приятел от ученическата скамейка на драго сърце ще ми заемеш фрака си, когато не ти е необходим, пък и не беше вкъщи, за да те попитам, затова се самообслужих. Накратко, получи се нелепо недоразумение. Забелязвам обаче, че за щастие разполагаш с резервно вечерно облекло, следователно в крайна сметка всичко е наред, нали така?
– Да не мислиш, че този смрадлив фрак е мой? – просъсках.
– А не е ли? – удиви се той.
– На Боулс е. Той ми го зае за тази вечер.
– Тази дреха все едно е ушита за теб. Стои ти забележително, младежо! – възхити се Юкридж. – Бога ми, приличаш на херцог или на нещо подобно.
– И воня на вехтошарски магазин.
– Въобразяваш си, синко, въобразяваш си. Долавя се само много лека, но приятна миризма на дезинфектант. Нищо повече. Знаеш ли, харесва ми. Действа ободряващо.
Честно, старче, идея си нямаш колко си шик с това облекло. Изискано е. Да, тъкмо тази дума търсех. Изискано. Дамите в залата са на същото мнение. Когато се приближи до мен одеве, чух една да шепне: „Кой е този?“. Очевидно правиш силно впечатление.
– Не ти вярвам. По-скоро е попитала: „Какво е това?“.
– Колко си духовит! – гръмко се засмя Юкридж, опитвайки се чрез ласкателства да смекчи гнева ми. – Браво! Гениално! Не „Кой е този?“, а „Какво е това?“. Не знам как ти хрумват такива бисери. Да му се не види, завиждам ти за блестящия ум. Де да бях духовит наполовина колкото теб… Сега обаче, сине мой, с твое разрешение ще се върна при бедната малка Дора. Сигурно се пита къде съм се дянал.
Тази знаменателна информация ме накара за миг да забравя гнева си.
– Нима си тук с девойката, която се канеше да заведеш на театър?
– Да. Припечелих нещичко на конните състезания и си казах, че няма да е зле да я поканя на танци. Животът й е толкова скучен.
– И на мен ще ми е скучно, ако се срещам с теб толкова често.
– Не ти прилича да си толкова язвителен, старче – упрекна ме Юкридж. – Тежки думи, приятелю мой. Обаче не ти се сърдя, защото знам, че не говориш сериозно. Имаш златно сърце. Може да не ти личи, но е самата истина. Казвам го на всички: „Под грубоватата му външност се крие златно сърце“. Че то си е така, бога ми. А сега ще ти кажа довиждане. Утре ще се отбия у вас да ти върна одеждите. Съжалявам за недоразумението, но пък е удовлетворяващо да знаеш, че си разнообразил живота на бедното измъчено момиче, което има малко радости в живота.
– Един момент – спрях го. – Само още една дума.
– Слушам те.
Посочих нагоре:
– Седя ей там в галерията. Предупреждавам те, че ако по време на танците се озовеш отдолу, ще те замеря с чиния. И няма да изпитам дори капчица угризение, ако ти счупя главата. Аз съм беден измъчен младеж, който има малко радости в живота.
Поради глупашко спазване на условностите, за което сега се упреквам, не изпълних заканата си и не направих услуга на човечеството. Не предприех наказателни мерки спрямо Юкридж и се задоволих само да го замеря с кифла – тя профуча край главата му, но за моя радост улучи онзи мой гост, който по време на вечерята презрително зяпаше фрака ми и театрално си запушваше носа.
Макар Юкридж да беше избегнал справедливото ми възмездие, на другата сутрин се появи в квартирата ми с толкова опечалена физиономия и така съкрушен, сякаш бях пуснал върху главата му оловна тежест. Влезе в дневната ми с колебливите стъпки на човек, чиято схватка със съдбата е завършила в нейна полза. Бях си намислил куп язвителни забележки, но толкова се трогнах от вида му, че ги преглътнах. Да наругаеш такъв нещастник беше като да танцуваш върху нечий гроб.
– Какво ти е? – попитах. – Приличаш на настъпена жаба.
Той се тръсна на дивана и запали една от моите пури.
– Горката малка Дора! – простена жално.
– Какво се е случило с нея?
– Изгониха я.
– Как така са я изгонили? Леля ти я е уволнила, така ли?
– Именно.
– Поради каква причина?
Юкридж печално въздъхна:
– Поради злощастно стечение на обстоятелствата, старче. И вината е изцяло моя. Въобразявах си, че сме в пълна безопасност. Леля ми винаги си ляга в десет и половина, затова реших, че ако половин час по-късно Дора се измъкне през прозореца и го остави отворен, по живо, по здраво ще се промъкне обратно в къщата. Обаче знаеш ли какво се случи? Някой старателен тъпак взел, че го затворил! – възкликна той, обзет от справедлив гняв. – Подозирам, че е бил икономът. Има противния навик нощем да обикаля из къщата и да затваря разни неща. Бога ми, не е честно! Да можеше хората да не си пъхат носа в чуждите работи и да не шпионират…
– Какво се случи в крайна сметка?
– Какво ли? Дора се беше измъкнала през прозореца на приземната кухня, само че като се върнахме в четири сутринта, го заварихме залостен като крепостна врата. Отчаяхме се, но за щастие тя се сети, че прозорецът на стаята й на втория етаж винаги е отворен, и малко ни просветна. Знаех къде е високата стълба, взех я и я подпрях на стената, но тъкмо когато милата девойка радостно се катереше по нея, някакъв тъп униформен ни освети с фенера си и се поинтересува какво правим. Знаеш ли какво им е лошото на лондонските полицаи, младежо, и защо всичко живо им се подиграва? Понеже са на всяка манджа мерудия. Представа си нямам защо не си изпълняват служебните задължения. Ежедневно в града и дори в Уимбълдън се извършват десетки убийства, а онзи кретен, вместо да преследва престъпниците, размахваше тъпия си фенер и се интересуваше от делата ни. Не се задоволи с лаконичния ми отговор, че всичко е наред, и настоя да събуди цялата къща, за да установи самоличността ни.
Юкридж замълча и споменът за неприятното преживяване помрачи изразителното му лице.
– И какво стана?
– Ами успя – лаконично отговори той.
– В смисъл?
– Установи кои сме. С помощта на леля ми, която цъфна по пеньоар и с револвер в ръката. Накратко, стари ми друже, дъртата харпия уволни бедната малка Дора.
Казах си, че ни най-малко не обвинявам леля му за постъпката, която според Юкридж беше прибързана и тиранична. Ако бях добродетелна стара мома, и аз щях да се лиша от услугите на разни секретарки, които тайно се промъкват в къщата призори, малко преди да мине млекарят. Тъй като обаче Юкридж очевидно търсеше утеха, а не лекция за отношенията между работодател и наемно лице, съчувствено зацъках с език, което сякаш го поуспокои и той се замисли върху практичната страна на въпроса.
– Какво да направя? – промърмори замислено.
– Не виждам какво можеш да сториш.
– Да, обаче съм длъжен. Заради мен горката девойка си загуби службата и трябва да й помогна да си я върне. Да, беше гадна работа, обаче Дора поне имаше храна и покрив над главата. Мислиш ли, че ако помоля Джордж Тапър, той ще се навие да поговори с леля ми?
– Предполагам, че ще се съгласи, понеже е най-добросърдечният човек на света. Обаче се съмнявам, че ще постигне нещо.
– Глупости, младежо!
Несломимият оптимизъм на Юкридж храбро изплува от дълбините на отчаянието.
– Имам пълно доверие на стария Тапи. Хора като него са един на милион. Освен това има толкова благонадежден вид, че докато тя се усети, ще й завърти главата и ще я омае. Да, ще се обърна към стария Тапи. Още сега отивам при него.
– Правилно.
– Само че първо ми заеми няколко шилинга за такси, старче, че да стигна до министерството преди един часа, когато нашият общ приятел излиза в почивка. Дори да откаже да се види с леля ми, ще изврънкам да ме заведе на обяд. Гладен съм като вълк, младежо. Сигурно защото тази история много ме изнерви.
След три дни ме събуди уханието на пържен бекон и прясно сварено кафе; побързах да надяна халата си и отидох в дневната, където установих, че по стар навик Юкридж се е отбил да закуси обилно. От мрачното му настроение нямаше и следа, той се хранеше с апетит, боравейки с вилицата и с ножа със сръчността на цирков жонгльор.
– Добро утро, старче! – поздрави ме радушно.
– Добро утро.
– Адски вкусен е този твой бекон. За пръв път хапвам толкова крехко месо. Наредих на Боулс да изпържи и за теб.
– Много си любезен. Докато чакам, ще изпия чаша кафе, стига да не ти се натрапвам.
Заразпечатвах пликовете с писма, оставени до чинията ми, обаче усетих как гостът ми настойчиво се взира в мен през пенснето си, както винаги килнато на една страна.
– Какво ти е? – промърморих.
– О, нищо ми няма.
– Тогава защо се блещиш като риба с белодробни проблеми?
– Блещех ли се? – отпи глътка кафе Юкридж с престорена безгрижност. – В интерес на истината, старче, стана ми любопитно. Забелязах, че имаш писмо от леля ми.
– Моля?
Взех последния плик. Адресът беше написан с уверен женски почерк, който ми бе непознат. Разпечатах плика. Юкридж се оказа прав. Краткото послание, датирано от предишния ден и написано на бланка с гравиран адрес „Хийт Хаус, Уимбълдън Коман“, гласеше:

Драги господине,
С радост ще се срещна с вас на горепосочения адрес вдругиден (петък) в шестнайсет и трийсет часа.
Искрено ваша:
Джулия Юкридж


Писмото ме озадачи. До този момент утринната ми поща, съдържаща или приятна, или неприятна информация (тоест чек от някой издател или сметката от някой търговец), се отличаваше с яснота, прямота и не затормозяваше ума ми, обаче това послание направо ме хвърли в музиката. Въпросите как лелята на Юкридж е научила за съществуването ми и защо моето посещение ще я зарадва, бяха с повишена трудност и аз още няколко пъти прочетох посланието като египтолог, мъчещ се да дешифрира новооткрит древен надпис.
– Какво пише? – поинтересува се Юкридж.
– Предлага да я посетя утре в шестнайсет и трийсет.
– Върхът! – възкликна той. – Знаех си, че ще се хване на въдицата!
– За какво говориш, да му се не види?
Юкридж се пресегна през масата и бащински ме потупа по рамото, при което преобърна чаша, пълна с кафе. Не му се разсърдих, сърдечният му жест дори ме трогна. Той отново се настани на стола и понамести пенснето си, за да ме вижда по-добре. Изглежда нещо във физиономията ми го въодушеви, защото ни в клин, ни в ръкав взе да ме четка, сякаш беше придворен шут, произнасящ импровизирана хвалебствена реч в чест на своя господар и работодател.
– Младежо – каза ми, – ако се възхищавам от някое твое качество, то е всеотдайността ти. Качество, достойно за уважение, което притежаваш в излишък. Бих казал дори, че в това отношение си единствен по рода си. Мнозина ме питат що за човек си. „Забележителна личност – отговарям неизменно. – Винаги може да се разчита на него. Би умрял, за да изпълни обещанието си. Готов е да мине през огън и вода, за да помогне на приятел. Има златно сърце и характер, солиден като стомана“.
– Не отричам, че съм прекрасен човек – съгласих се, макар да бях озадачен от подобно венцехваление. – Давай по-нататък.
– Остарявам, драги мой, и понякога се отплесвам – малко обидено промълви той. – Накратко, не се съмнявах, че ще ми направиш тази малка услуга. Затова и не те попитах. Дълбоко в сърцето си знаех, че няма да ми откажеш.
Обзе ме мрачно предчувствие за надвиснала опасност, както се случваше прекалено често при общуването ми с Юкридж.
– Ще бъдеш ли така любезен да ме осведомиш в каква каша си ме забъркал този път? – възкликнах.
Той махна с вилицата си, за да покаже, че напразно се гневя, и заговори мило и убедително. Всъщност направо гукаше.
– Не се горещи, старче. Не си струва. Честна дума. Искам съдействието ти за едно благородно дело и по-късно ще ми благодариш, задето съм те привлякъл. Ето за какво става дума. Трябваше да се досетя, че онзи глупак Тапи ще ме хързулне по въпроса с Дора. Ударих на камък с него. Завчера отишъл при леля ми да я помоли да върне на работа секретарката си, а тя го пратила по дяволите. Не съм изненадан. Открай време усещам някакво недоверие към Тапи. Сгреших, че го изпратих като посланик на добра воля. По такива деликатни въпроси не се подхожда директно. Изработваш си стратегия, преценяваш слабостите на противника и атакуваш от тази посока. А коя е слабостта на леля ми, младежо? Не свивай рамене, а си размърдай сивото вещество. Мисли, старче.
– Нямам честта да я познавам, обаче веднъж чух гласа й и това ми е достатъчно да мисля, че тя няма слабости.
– Погрешно заключение, драги. Направи й комплимент за идиотските й романи и ще стане сговорчива и кротка като агънце. След като Тапи ме провали, запалих лулата си и се отдадох на усилена мисловна дейност. Ненадейно ми просветна. Отидох при един приятел – страхотен човек, някой ден ще ви запозная – и той писа на леля ми от твое име с молба да му даде интервю за „Женски свят“ – вестник, който тя си купува редовно. А сега слушай внимателно, младежо, и не ме прекъсвай. Искам напълно да осъзнаеш сатанинската гениалност на плана ми. Ще интервюираш леля Джулия и тя ще стане мека като памук. Толкова ще е поласкана от вниманието. Разбира се, ще се наложи да изиграеш ролята на начинаещ репортер, запленен от нейния талант, обаче ти ще се справиш. След като я накараш да мърка като щастливо котенце, ще предприемеш решителните действия. На раздяла ще ъ кажеш: „Днес беше най-щастливият ден в живота ми, защото се запознах с писателката, от чиито творби отдавна се възхищавам“. А тя ще отвърне: „Удоволствието беше мое, старче“. Ще се полигавите още малко, после ще подхвърлиш небрежно, сякаш току-що ти е хрумнало: „Впрочем ако не се лъжа, моята братовчедка… – или сестра? Не, нека е братовчедка. – Ако не се лъжа, моята братовчедка госпожица Дора Мейсън е ваша секретарка, нали така?“. „Вече не работи при мен, мътните я взели – ще отвърне милата старица. – Изхвърлих я преди три дни“. Това е моментът, в който трябва да проявиш артистичните си заложби. Лицето ти помръква, изглеждаш разтревожен и силно огорчен. Молиш я да върне Дора на работа. По това време с леля ми сте толкова гъсти, че тя не може да ти откаже. От мен да знаеш, че ако запазиш самообладание и успешно изиграеш ролята на верния почитател, работата е в кърпа вързана. Планът е железен. Няма ни една слабост.
– Има.
– Нещо си се объркал. Обмислил съм всичко. Каква е грешката?
– Че нямам никакво намерение да посетя шантавата ти леля. Тичкай обратно при твоя фалшификатор и му предай, че напразно се е мъчил да ми подправи подписа.
Едно пенсне падна в чинията и тъжно издрънча. Две печални очи се впериха в мен през масата. Стенли Фаншо Юкридж беше разочарован до дъното на душата си.
– Нали няма да се отметнеш от обещанието си? – попита с треперещ глас.
– Нищо не съм обещавал.
– Младежо – подхвана той и се облакъти върху последното си парче бекон. – Ще ти задам само един въпрос. Много елементарен въпрос. Издънвал ли си ме досега? Имало ли е случай през дългогодишното ни приятелство, когато съм разчитал на теб, а ти си се отметнал? Не! Нито веднъж!
– Все някога трябва да започна. И този момент настъпи.
– О, не! Помисли за нея! Помисли за Дора, горката малка Дора.
– Ако тази случка я научи да стои по-далеч от теб, в крайна сметка ще й е от полза.
– Ама…
Не знам дали в характера ми е залегнала фатална слабост, или беконът, поднесен от Боулс, притежаваше способността да размеква и най-закоравелите сърца. Така или иначе, след като цели десет минути бях непреклонен, накрая склоних да изпълня мисията, срещу която се бунтуваше цялото ми същество. Налагаше се да помогнем на горката девойка. Кавалерството преди всичко – това беше девизът ни. Както се казва, да не бием отбой и да подаваме ръка на ближните си, докато вървим по пътя свой. В четири следобед на следващия ден спрях такси и дадох на шофьора адреса на леля Джулия.
Щом прекрачих прага на Хийт Хаус в Уимбълдън, се почувствах така, сякаш имам час при зъболекар, който по някакво идиотско стечение на обстоятелствата е и херцог. От мига, в който ми отвори иконом, сто пъти по-надменен от Боулс, изгледа ме със зле прикрито презрение и ме поведе по дълъг коридор, аз се разтреперих от страх и унижение. Къщата на Джулия Юкридж беше сред най-величествените в Уимбълдън и като я сравних с жалката си квартира на Ибъри Стрийт, се потиснах още повече, дори изпитах страхопочитание. Най-много се набиваха на очи елегантната подредба и безупречната чистота, които сякаш се присмиваха на измачканата ми яка и панталоните, провиснали на коленете. С всяка стъпка по излъскания до блясък паркет все по-ясно осъзнавах, че принадлежа към низшата класа и че е крайно време да се подстрижа. На излизане от квартирата не смятах косата си за прекалено дълга, обаче сега ми се стори, че е сплъстена и с меко казано, непристойна дължина. Кръпката на лявата ми обувка, която изглеждаше толкова симпатична на бедняшката ми улица, тук загрозяваше изисканата обстановка. Накратко, чувствах се като риба на сухо и като се сетих, че след няколко секунди ще се срещна с легендарната леля на Юкридж, се възхитих от собствената си персона, способна на такъв безподобен подвиг заради момиче, което дори не познавах. Фактите говореха сами за себе си – несъмнено бях сред най-достойните хора на този свят. Да, заслужавах възхита, стига да не бяха проклетите панталони, издути на коленете.
Икономът отвори вратата на гостната и обяви:
– Господин Коркоран.
Тонът му беше на човек, който отказва да поеме всякаква отговорност. Щом имах уговорена среща, негов служебен дълг (макар и неприятен) беше да ме представи, но след като го стореше, с облекчение щеше да си измие ръцете от мен, както е сторил Пилат.
В просторното помещение видях две жени и шест пекинеза. Животните познавах от краткия им период на обучение в Академията за кучета на Юкридж, обаче те май ме бяха забравили. Банкетът, който им бях устроил за своя сметка, вероятно се беше заличил от кучешките им мозъчета. Едно подир друго се приближиха до мен, подушиха ме и величествено се отдалечиха, сякаш мирисът не им допадна. Изглежда споделяха мнението на иконома по отношение на опърпаните дългокоси посетители. Останах лице в лице с жените.
Едната беше висока, кльощава, със сурово лице и ледени очи. Другата, която не разгледах добре, беше дребничка и както ми се стори, доста симпатична. Русата й коса беше леко прошарена, светлосините й очи изглеждаха кротки. Заприлича ми на добродушно пухкаво котенце. Реших, че е гостенка, която се е отбила на чаша чай. Повтарям: не я разгледах добре, понеже вниманието ми беше приковано в кльощавата дама. Тя ме гледаше изпитателно и доста злобно и аз си помислих, че напълно отговаря на представата, която си бях създал за нея по описанието на племенника й.
– Госпожица Юкридж? – попитах и боязливо пристъпих към нея по килима, хлъзгав като пързалка, чувствайки се като боксьор новак, чийто мениджър против волята му го е уредил да играе срещу шампиона в тежка категория.
– Аз съм Джулия Юкридж – отговори другата жена. – Запознайте се. Госпожица Уотърсън, господин Коркоран.
Все едно ме удари гръм, но след като се съвзех от изненадата, изпитах нещо подобно на душевен покой за пръв път, откакто влязох в тази къща, пълна с хлъзгави килими и надменни икономи. Бог знае защо, от Юкридж бях разбрал, че леля му е дърта мнителна харпия, която недоверчиво повдига вежди, когато наблюдава околния свят. С тази дребничка сладурана с кротки очи щях да се оправя лесно. Представа си нямах защо племенникът й се страхува от нея.
– Съгласен ли сте да поговорим в присъствието на госпожица Уотърсън? – каза госпожица Юкридж и чаровно се усмихна. – Дошла е да обсъдим подробностите за бала в клуб „Перо и мастило“. Тя ще си мълчи и няма да се намесва. Нали не възразявате, господин Коркоран?
– Ни най-малко, ни най-малко – съгласих се ве­ли­ко­душно. Едва ли ще преувелича, ако кажа, че в този момент се чувствах на върха на щастието. – Ни най-малко – потретих за по-голям ефект.
– Няма ли да седнете?
– Благодаря. Да, благодаря.
Кльощавата с ледените очи стана и отиде до прозореца, оставяйки ни насаме.
– Сега сме си само двамата – усмихна се лелята на Юкридж.
– Да, да – съгласих се. Да му се не види, харесвах тази жена!
– Господин Коркоран, доколкото разбрах, работите в редакцията на вестник „Женски свят“, който е сред любимите ми. Чета го редовно.
– Аз съм външен сътрудник.
– Какво означава това?
– Не съм назначен за постоянно, но понякога собс­твеникът ми възлага да вземам интервюта.
– Ясно. Кой е собственик сега?
Жизнерадостното ми настроение леко помръкна. Знаех, че милата леля Джулия ме разпитва, за да ме предразположи, но ми се щеше да престане да ми задава конкретни въпроси. От­чаяно затърсих в паметта си някакво име, каквото ще да е, но както става в подобни случаи, не ми хрумна нито едно.
– О, сетих се! – възкликна лелята на Юкридж, а на мен ми се прииска да я разцелувам. – Казва се Дживънс, нали така? Запознах се с него на една официална вечеря.
– Дживънс – промърморих. – Точно така. Дживънс.
– Висок, с руси мустачки.
– Бих казал, че е среден на ръст – поправих я.
– И той ви е изпратил да ме интервюирате, така ли?
– Да.
– Коя моя книга предпочитате да обсъдим?
Сякаш камък ми падна от плещите. Най-после по­чувствах солидна почва под краката си. После изведнъж си спомних, че онзи тъпак Юкридж беше пропуснал да ми каже заглавието на поне един роман на любимата му леля.
– Ъъъ… ще ми се да поговорим за всичките ви романи – измънках.
– Ясно. За цялостното ми творчество.
– Именно – прошепнах и отново ми се прииска да я разцелувам.
Тя се облегна на стола, сключи пръсти и се замисли.
– Смятате ли, че за вашите читатели ще е интересно да узнаят кой от своите романи харесвам най-много?
– Разбира се, разбира се.
– Естествено всеки автор ще се затрудни да отговори на подобен въпрос. Как да ви го обясня… може би зависи от настроението. Веднъж ми допада една творба, друг път – друга…
– Да, да, отлично ви разбирам – побързах да се съг­лася.
– А вие коя от моите книги харесвате най-много, гос­подин Коркоран?
Почувствах се като в капан – усещане, което ни сполита в кошмарните сънища. Шестте пекинеза, настанени в шест кошчета, бяха вперили в мен немигащите си очички.
Чух нечий хриплив глас:
– Ами… всичките ми харесват.
Вероятно гласът беше моят, въпреки че не го познах.
– Много се радвам! – възкликна лелята на Юкридж. – Наистина ме зарадвахте. Неколцина литературни критици твърдят, че произведенията ми са неравностойни. Толкова е приятно да се запозная с човек, който е на друго мнение! Откровено казано, любимият ми роман е „Сърцето на Адълейд“.
Кимнах, за да изразя одобрението си от правилния избор. Мускулите ми, които сякаш се бяха скупчили на гърба ми, бавно започнаха да се връщат на обичайните си места. Установих, че отново мога да дишам.
– Дааа – промърморих и замислено сбърчих чело. – Струва ми се, че „Сърцето на Адълейд“ наистина е най-забележителното ви произведение. В него се долавя толкова умело познаване на човешката природа – добавих, преценявайки, че не рискувам с подобна забележка.
– Чели ли сте тази книга, господин Коркоран?
– Разбира се.
– Наистина ли ви хареса?
– И то много. Направо ме възхити!
– Не мислите ли, че на места е доста вулгарна, както твърдят някои критици?
– Според мен твърденията им са продиктувани от злоба. Завиждат ви заради таланта.
Едва сега започвах да се ориентирам в обстановката. Не знам защо, но до този момент предполагах, че романчетата й са от четивата, които предлагат обществените библиотеки в морските курорти. Само че те явно принадлежаха към друг тип литература, която е анатемосана от библиотеките.
– Не отричам, че книгата е написана безстрашно, дръзко и показва живота в истинската му светлина – продължих, – но вулгарна? Не, в никакъв случай!
– Какво мислите за сцената в зимната градина?
– Мисля, че е най-вълнуващата в цялата книга – заявих авторитетно.
Госпожа Юкридж поласкано се усмихна. Племенникът й се оказа прав, като каза, че ако похваля творбите й, тя ще стане мека като памук. Дори съжалих, че не съм чел тъпото романче, за да навляза в подробности и да я зарадвам още повече.
– Много мило, че я харесвате – отбеляза лелята. – Вашето мнение ми дава криле.
– О, не, ласкаете ме… – промърморих и скромно сведох поглед.
– Ни най-малко. Наистина ми вдъхнахте смелост, защото тъкмо започнах този роман. Днес сутринта довърших първата глава.
Продължаваше да се усмихва пленително, затова в първия миг ужасяващото значение на тези думи не проникна в съзнанието ми.
– „Сърцето на Адълейд“ е следващият ми роман. Сцената в зимната градина, която толкова ви е развълнувала, ще е някъде по средата на книгата. Предполагам, че ще стигна до нея едва в края на идния месец. Колко странно, че вече сте чели този текст.
Капанът щракна; усещах се така, сякаш съм искал да седна, но някой внезапно е издърпал стола изпод мен. Не знам защо, но любезността на госпожица Юкридж подсилваше объркването и смущението ми. Не отричам, че през бурния си живот неведнъж бях попадал в неловки ситуации, обаче за пръв път се чувствах като кръгъл глупак. Проклетата жена се бе забавлявала с мен, задавала ми беше подвеждащи въпроси, наблюдавайки как се оплитам като пиле в кълчища. Внезапно осъзнах колко погрешно е било заключението ми, че очите й са мили и кротки. В тях проблясваха зли пламъчета. Приличаха на две сини свределчета. Скъпата леля Джулия приличаше на котка, която е уловила мишка, и едва сега с фатално закъснение разбрах защо Юкридж толкова се страхува от тази дама. В нея имаше нещо, пред което би затреперил и най-големият храбрец.
– Откривам още един странен факт – изчурулика тя. – Не мога да си обясня как така идвате да ме интервюирате за „Женски свят“, след като само преди две седмици те поместиха интервю с мен. Откровено казано, писмото ви предизвика у мен известни съмнения, затова телефонирах на моята приятелка госпожица Уотърсън, която е собствени­-ца на това прекрасно печатно издание, и я попитах дали не е станала грешка. И знаете ли какво? Тя заяви, че не е чувала за вас. А ти чувала ли си за господин Коркоран, Мюриъл?
– Никога! – отсече дъртата харпия и злобно ме изгледа.
– Хм, направо е необяснимо – продължи лелята на Юкридж. – Всъщност цялата история е, меко казано, необяснима… Но защо си тръгвате, господин Коркоран? Останете още малко. Толкова ми е приятно да разговарям с познавач на моето творчество.
В главата ми цареше пълен хаос, но една мисъл изкристализира с убийствена яснота. Час по-скоро трябваше да напусна тази къща. През вратата, стига да я намерех, или в краен случай през прозореца. И всеки, който се опиташе да ме спре, жестоко щеше да си изпати.
– Непременно поздравете от мен господин Дживънс – добави лелята на Юкридж. Чух гласа й като в просъница, защото се мъчех да завъртя валчестата дръжка и да изляза на свобода. – И още нещо, господин Коркоран.
Тя още се усмихваше, но гласът й беше станал безмилостен като онази вечер в Шийпс Крей, когато беше ус­троила засада на Юкридж във вилата в Кент.
– Ако обичате, предайте на моя племенник Стенли повече да не ми изпраща свои приятели. Всичко хубаво.
Вероятно по време на монолога си беше позвънила, защото в коридора се натъкнах на стария си приятел иконома. И той като себеподобните си явно бе надарен с телепатични способности и беше разбрал, че си тръгвам с подвита опашка, защото се отнесе с мен с любезността на затворнически надзирател. Стори ми се, че ръцете го сърбят да ме хване за яката, а когато излязохме от къщата, замечтано огледа тротоара, сякаш си представяше как ме изритва и се просвам на плочите.
– Довиждане и приятен ден – избърборих, постъпвайки като всеки силен мъж в момент на криза.
Господин икономът не благоволи да ми отговори и докато, преплитайки крака, се тътрех по улицата, обляна от яркото слънце, чувствах как погледът му ме преследва.
Представих си как казва на господарката си:
– Много опасен елемент! Добре че си отварях очите на четири, иначе като нищо щеше да задигне сребърните лъжици.
Въпреки че слънцето напичаше безмилостно, аз бях толкова разтърсен от посещението при леля Джулия, че изминах обратния път до Ибъри Стрийт с бясна скорост, която предизвика съжалението и презрението на по-мудните пешеходци. Добрах се до квартирата си капнал от умора и почти в полутечно състояние и заварих Юкридж, изтегнат на дивана в дневната.
– Здравей, младежо – поздрави ме той и посегна към чашата със студено питие, която беше оставил на пода. – Питах се кога ще се върнеш. Дойдох да те предупредя, че в крайна сметка не се налага да посетиш леля ми. Оказа се, че Дора била скътала в банката сто лири, а една нейна позната й е предложила съдружие във фирма за машинописни и стенографски услуги. Посъветвах я да приеме. Накратко, всичко е наред.
Отпи голяма глътка от чашата си и доволно въздъхна.
Настъпи гробно мълчание.
– Кога научи тези подробности? – попитах след малко.
– Вчера следобед. Мислех да отскоча дотук и да те предупредя, обаче шайбата така ме завъртя, че забравих.



* „Маловажното“ събитие е сцената, в която Хамлет се колебае дали да прободе с шпага убиеца на баща си. – Б. пр.
** „Хамлет“ от Уилям Шексипр (1564–1616), III действие, 3. сцена; прев. Валери Петров. – Б. ред.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: erabooks
Категория: Забавление
Прочетен: 517417
Постинги: 85
Коментари: 77
Гласове: 71
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031