6

        Ецио познаваше добре стаята. Върху вътрешната стена – сега открита – бяха подредени страниците от Великия кодекс. Бюрото, обикновено отрупано с географски карти, беше разчистено и около него, върху груби столове от тъмно дърво с прави облегалки, седяха асасините, пристигнали в Монтериджони, и членовете на семейство Аудиторе, посветени в каузата на Братството. Марио беше зад бюрото си, а в отсрещния край се бе настанил мрачен мъж в тъмен костюм, все още младолик, но с дълбоки философски бръчки по челото – един от най-близките съмишленици и същевременно безпощадни критици на Ецио – Николо Макиавели. Двамата си кимнаха сдържано. Ецио поздрави Клаудия и майка си – Мария Аудиторе, главата на семейството след смъртта на баща му. Мария прегърна силно, сякаш животът є зависеше от това, единствения си жив син и го проследи със светнали очи как сяда до Катерина и срещу Макиавели, който стана и се втренчи в него. Очевидно обсъждането щеше да започне без интерлюдия от любезности.

– Първо ти дължа извинение – подхвана Макиавели, – че не те придружих в гробницата. Спешна задача ме отведе във Флоренция, преди да успея да анализирам както подобава случилото се там. Марио ми разказа нещичко, но само ти можеш да ни запознаеш с всички подробности.

Ецио стана и заговори простичко и откровено:

– Влязох във Ватикана, където се сблъсках с Родриго Борджия, папа Александър VI. Той притежаваше една от райските частици – Жезъла – и я използва срещу мен. Успях да го надвия, а с помощта на Ябълката и Жезъла получих достъп до тайното подземие. Родриго остана отвън. Беше отчаян, помоли ме да го убия. Аз отказах.

Ецио замълча.

– И после? – поощри го Макиавели, докато другите го наблюдаваха безмълвно.

– В подземието видях много странни неща, които дори не сме и сънували. – Видимо развълнуван, Ецио се насили да продължи със спокоен тон. – Яви ми се богинята Минерва. Разказа ми как ужасна трагедия заплашва човешкия род, но също така спомена за изгубени храмове, които ще ни помогнат и ще ни посочат пътя към изкуплението. Призова фантом, очевидно свързан с мен, но не разбрах как точно. След като изслушах предупреждението и предсказанията є, тя изчезна. Излязох и видях папата да умира – или поне така ми се стори. Беше погълнал отрова. По-късно нещо ме подтикна да се върна. Взех Ябълката, но Жезълът – другата райска частица – потъна в земята. Доволен съм, че стана така. Дори само Ябълката, която поверих на Марио, е непосилно за плещите ми бреме.

– Удивително! – извика Катерина.

– Истинско чудо – добави Клаудия.

– Значи в гробницата не се е криело ужасно оръжие, както се опасявахме, или във всеки случай тамплиерите не са успели да сложат ръка върху него. Това поне е добра новина – констатира безизразно Макиавели.

– А тази богиня Минерва? – попита Клаудия. – На нас ли приличаше?

– Изглеждаше и като човек, и като свръхчовек – отговори Ецио. – Твърди, че принадлежи на раса, далеч по-древна и по-велика от нашата. Събратята є загинали преди много векове. Тя очаквала отдавна този момент. Иска ми се да можех да опиша с думи чудото, което ми представи.

– Какви са тези храмове, които е споменала? – попита Марио.

– Не знам.

– Каза ли, че трябва да ги потърсим? Как ще ги разпознаем?

– Може би... самото търсене ще ни разкрие отговора.

– Търсенето е неизбежно – рязко се намеси Макиавели, – но първо трябва да разчистим пътя. Разкажи ни за папата? Твърдиш, че не е умрял.

– Когато се върнах в подземието, мантията му лежеше на пода в параклиса. Той самият беше изчезнал.

– Обеща ли ти нещо? Разкая ли се?

– Не. Беше решен да се сдобие с могъществото. Рухна, щом разбра, че няма да му се удаде.

– И ти го остави да агонизира.

– Не исках да го убивам.

– Трябваше.

– Не смятам да обсъждам миналото. Държа на решението си. А сега да поговорим за бъдещето. Как ще действаме?

– Времето ни притиска заради отказа ти да се възползваш от възможността да довършиш водача на тамплиерите. – Макиавели дишаше тежко, но успя да се овладее. – Добре, Ецио. Знаеш колко високо те ценим. Нямаше да стигнем толкова далеч без твоята двайсетгодишна всеотдайна служба на Братството на асасините и на нашето кредо. Част от мен те поздравява, че не си извършил ненужно според теб убийство. Но не си преценил правилно, приятелю, и сега сме изправени пред неотложна и рискована мисия. – Той замълча и измери събеседниците си с орлов поглед. – Шпионите ни в Рим докладват, че Родриго наистина не представлява непосредствена опасност. Най-малкото е сломен духом. Поговорката гласи, че е по-лесно да се бориш с лъвче, отколкото със стар лъв пред прага на смъртта, но в случая с Борджия положението е различно. Синът на Родриго, Чезаре, е човекът, срещу когото сме изправени сега. Въоръжен с огромното богатство, натрупано от семейство Борджия с почтеност и коварство – предимно с коварство, разбира се – подсмихна се Макиавели, – той предвожда многобройна армия от добре обучени войници, с която възнамерява да завземе цяла Италия, целия полуостров, и не смята да се спре пред границите на Кралство Неапол.

– Не би посмял! Няма да успее! – изрева Марио.

– Ще посмее и ще успее – отсече Макиавели. – Зъл е до мозъка на костите си и е предан на тамплиерския орден не по-малко от баща си Родриго. Освен това е блестящ, макар и безпощаден воин. Винаги е мечтал да бъде войник, дори след като баща му го назначи за кардинал на Валенсия още на седемнайсетгодишна възраст. Както всички знаем, той се оттегли и остана в историята като първия кардинал, напуснал поста си доброволно. Семейство Борджия смятат страната ни и Ватикана за частно владение. Чезаре планира да подчини първо Севера, да срази Романя и да изолира Венеция. Възнамерява също да изтреби и да унищожи до крак всички останали асасини, понеже разбира, че сме единствените, способни да го спрем. „Aut Cesar, Aut Nihil!“ – това е мотото му. „Или си с мен, или си мъртъв“. И колкото и налудничаво да звучи, аз мисля, че наистина го вярва.

– Чичо ми спомена за сестра – намеси се Ецио.

       Макиавели се обърна към него.

– Да. Лукреция. С Чезаре са... как да се изразя? Много близки, извънредно привързани един към друг. Когато не избиват останалите си братя и сестри, съпругите и съпрузите, които сметнат за неудобни, двамата са... любовници.

Мария Аудиторе на успя да сподави отвратения си възглас.

– Трябва да се отнасяме към тях като към гнездо усойници – заключи Макиавели. – И бог знае къде и кога ще нанесат следващия си удар. – Той замълча и изпи половин чаша вино. – А сега, Марио, аз ви оставям. Ецио, вярвам, че ще се видим скоро.

– Още тази вечер ли тръгваш?

– Времето е безценно, добри ми Марио. Тази нощ поемам към Рим. Сбогом.

Макиавели излезе и в стаята се възцари тишина. След дълго мълчание Ецио горчиво констатира:

– Обвинява ме, че не се възполвах от възможността да убия Родриго. – Огледа ги. – Всички ме обвинявате.

– Всеки би могъл да вземе същото решение – каза майка му. – Сметнал си, че умира.

Марио приближи и го прегърна през рамо.

– Макиавели знае, че си безценен. Всички го знаем. И дори да бяхме отстранили папата, пак щеше да се наложи да се изправим срещу наследниците му.

– Но ако бях отсякъл главата, дали тялото щеше да оцелее?

– Трябва да приемем положението такова, каквото е, а не каквото би могло да бъде, добри ми Ецио – потупа го Марио по гърба. – А сега, понеже утре ни очаква тежък ден, предлагам да вечеряме и да си легнем рано!

       Катерина срещна очите на Ецио. Дали си въобразяваше, или наистина съзря искрица страст? Сви незабележимо рамене. Навярно си въобразяваше.

7

       Ецио вечеря леко – само печено пиле със зеленчуци – а киантито разреждаше наполовина с вода. Хранеха се мълчешком и той отговаряше на въпросите на майка си любезно, но лаконично. След като напрежението, натрупано в очакване на срещата, се уталожи, го налегна непреодолима умора. Откакто напуснаха Рим, почти не беше отдъхвал, а сега очевидно се налагаше да отложи отдавнашната си мечта да се оттегли в стария си дом във Флоренция и да се отдаде на четене и на разходки из околните хълмове.

Преценил, че е спазил добрия тон, Ецио се сбогува със сътрапезниците и се прибра в спалнята си – просторно, тихо, приглушено осветено помещение на един от горните етажи, с изглед към полята, а не към града. Щом освободи прислужника, невидимата броня, която го крепеше през деня, се свлече, тялото му олекна, раменете му се отпуснаха, краката му запристъпваха по-бавно. Движенията му станаха бавни и отмерени. Тръгна към ваната, която прислужникът му вече беше подготвил. По пътя изу ботушите, съблече се и застина за миг – гол, стиснал купчината дрехи – пред огледалото до бакърената вана. Взря се в отражението си с изморени очи. Къде отлетяха последните дълги четирийсет години? Изопна рамене. Беше остарял, но по-силен, несъмнено по-мъдър, но как да отрече колко изтощен се чувства?

Захвърли дрехите върху леглото. Под него, заключени в сандък от бряст, лежаха тайните оръжия от Кодекса, които Леонардо да Винчи му беше изработил. Зарече се да ги прегледа още призори, след уречения военен съвет с Марио. Не се разделяше никога със Скритото острие, освен когато се събличаше, но дори тогава го държеше на една ръка разстояние. Носеше го винаги; то се бе превърнало в част от тялото му.

С въздишка на облекчение Ецио се отпусна във ваната. Потопен до врата в горещата вода, вдъхвайки деликатно ароматизираната пара, той затвори доволно очи. Най-сетне спокойствие. Трябваше да се възползва от няколкото кратки часа на отдих.

Задряма и засънува, когато едва доловим шум – вратата се отвори и затвори зад тежката платнена завеса – го разбуди. Застана тутакси нащрек, като диво животно. Ръката му тихо потърси острието и с отработен жест го закрепи върху китката. После с едно плавно движение той се обърна и се изправи във ваната, готов за действие, вперил очи към вратата.

– Е – обади се Катерина усмихнато и приближи, – определено не си изгубил нищо през годините.

– Предимството е на твоя страна, контесо – усмихна се и Ецио. – Облечена си.

– Това може да се промени. Но ще почакам.

– Ще почакаш какво?

– Да кажеш, че не е необходимо да се увериш със собствените си очи. Да кажеш колко си сигурен, макар да не ме виждаш гола, че природата е била благосклонна, дори по-благосклонна към мен, отколкото към теб. – Обърканото изражение на Ецио я разсмя. – Но, да, помня, че те бива повече в битките срещу тамплиерите, отколкото в комплиментите.

– Ела тук!

Той я улови за колана на роклята и я придърпа към себе си, а пръстите є се стрелнаха първо към острието и го разкопчаха, а после към връвките на корсета є. След секунди той я вдигна и двамата се потопиха във ваната с жадно долепени устни и сплетени тела.

Не останаха дълго във водата. Скоро се изправиха и се изсушиха с твърдите ленени кърпи, оставени от прислужника. Катерина беше донесла стъкленица с ароматно масажно масло и сега я извади от джоба на роклята си.

– Легни – нареди му тя. – Искам да се уверя, че се чувстваш добре и си готов за мен.

– Нима не виждаш, че съм готов?

– Отпусни се. Наслаждавай се.

       Ецио се усмихна. Това беше за предпочитане пред съня. Сънят щеше да почака.

       Сънят, както се оказа, почака цели три часа. Най-сетне Катерина се сгуши в прегръдките му. Заспа преди него и той я погледа известно време. Природата наистина се бе оказала благосклонна към нея. Стройно, но със съблазнителни извивки, с тесни хълбоци, широки рамене и малки, но съвършени гърди, тялото є беше като на двайсетгодишна, а буйният ореол от мека светлочервена коса, която гъделичкаше гърдите му, все още пазеше аромата, влудявал го преди години. Веднъж-дваж през нощта той се събуждаше и откриваше, че се е отдръпнал от нея, и когато я прегръщаше отново, тя се сгушваше плътно до него, без да се събужда, въздъхваше доволно и пъхаше длан под ръката му. По-късно Ецио се питаше дали това не беше най-прекрасната любовна нощ през живота му.

Успаха се, разбира се, но Ецио не искаше да се лиши от ласките є в името на оръдейната стрелба, макар част от съзнанието му да го кореше за това. Отдалеч до слуха му долитаха забързан тропот и гръмогласни команди, последвани от бумтене на топове.

– Упражняват се с новото оръдие – каза той, когато за миг Катерина застина и го изгледа въпросително. – Маневри. Марио е строг пълководец.

Завесите от тежък брокат възпираха светлината и стаята оставаше закътана в нощен сумрак; прислужникът не ги обезпокои. Скоро изпълнените с наслада стенания на Катерина заглушиха всички останали шумове. Ръцете му се сключиха върху стегнатите є хълбоци, а тя го придърпа настойчиво към себе си, когато ги сепна нещо по-силно от топовен залп.

Внезапно от покоя и топлината на спалнята не остана и помен. Прозорците избухнаха с могъщ трясък, отнасяйки част от каменната стена, а огромно гюле влетя вътре и се приземи, нажежено като лава, на сантиметри от леглото. Подът се огъна под тежестта му.

Инстинктивно Ецио се хвърли закрилнически върху Катерина при първия знак за опасност и в същия миг любовниците се превърнаха в професионалисти и съратници – за да останат любовници, първо трябваше да оцелеят.

       Скочиха от леглото и навлякоха дрехите си. Ецио забеляза, че освен стъкленицата с ароматно масло, Катерина бе скътала под полите си и много полезна кама с назъбено острие.

– Какво, по дяволите...? – извика той.

– Върви да намериш Марио – настоя тя.

В спалнята влетя ново гюле, разтърси гредите над току-що опразненото им легло и го надроби на парчета.

– Войниците ми са в предния двор – обясни Катерина. – Ще ги открия и ще ги отведа зад крепостта, за да ги обкръжим. Кажи на Марио, че така съм решила.

– Благодаря – каза Ецио. – И внимавай!

– Ще ми се да се бях преоблякла – засмя се тя. – Следващия път гледай да резервираш стая в хотел.

– Да се погрижим да има следващ път – отвърна той усмихнато, но нервно и си препаса сабята.

– Обзалагам се, че ще има! Arrivederci!^* – извика Катерина и се втурна навън, изпращайки му пътьом въздушна целувка.

Ецио огледа отломките от леглото. Оръжията от Кодекса – двойното острие, отровната кама и пистолетът – бяха погребани под тях и най-вероятно унищожени. Поне Скритото острие му беше останало. Дори в най-тежките мигове не би го забравил – последното завещание на убития му баща.